Васил Иванов Кунчев – Дякона, Апостола
6/18 юли 1837, Карлово – 6/18 февруари 1873, София
Учение: Карловското взаимно и Старозагорско класно училище.
Занятия: Замонашва се 1858 и приема името Игнатий. По-късно 1861г. става дякон. Участва в Първата българска легия – 1862г., където получава прозвището Левски. Учител във Войнягово, Карловско 1864 – 1866, и Еникьой, Добруджа 1866 – 1867г. Знаменосец в четата на Панайот Хитов – 1867г. Включва се във формиращата се по това време в Белград Втора българска легия 1867 – 1868г. След разтурянето отива в Румъния. Ратува за преориентация на освободителното движение. За да организира вътрешна революционна организация предприема две обиколки на Бългрия: първа – 11. 12. 1868 .г. – февруари 1869г., втора – 21 май 1869г. – с прекъсване до декември 1872г. Написва най-важните документи за дейността на организацията. На общото събрание на БРЦК (IV – V 1872) е утвърден за „главен апостол на цяла България, Тракия и Македония“. Заловен след Арабаконашкия обир на турска поща ( 22 септември 1872г.) и изправен пред специален съд. Осъден на смърт и обесен в София.
Свидетелства:
„…Живея на самият край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. … Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето ще легнем – той пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!! … „
Писмо на Христо Ботев до Киро Тулешков от края на 1868г.
„…. Левски имаше ръст среден, тънък и строен;очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав! … Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси,разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, изпълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията. … Той често беше груб, не гъделичкаше никого, защото проповядваше една длъжност, а не едно учение. Недостатъкът на знанията му се изкупуваше с напредничавостта на понятията му. … Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешков, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непобедимо търпение и постоянство. …Своеволието на съдбата иска, щото един прост турски кятипин, едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквото беше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас. Защото, каквото и да казват някои скептици, Левски е изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения. Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, учи, насърчава, плаши богатите, наддумва учените, сърди турците, постоян до невъзможност, упорит до безумство; властите се умориха да го преследват – той се не умори да им се изпречва; противостоя на препятствията, убеди неверующите, разпали заспалите. Само против измяната остана безсилен …“
Иван Вазов. Немили – недраги. Ч.XI.1882-1884г.
Из „Атлас на българската литература“ – Елена Налбантова и Симеон Янев
